Младо либе, бело Яне
Самовила
Текст: 1994, Дан Лъвшмидт
[Припев 1] Младо либе бело Яне óчи черни снага сладка Де си Яне пак под звездите светли с менците тръгнала? [Куплет 1] Де съм, вуйко, сáкаш с менците тръгнáла? Медни менци на чушмата нося бистра вóда да налея. [Припев 2] Младо либе бело Яне óчи звéзди снага тънка Дека е чушмата селска дека е пътека горска дето в извор самодивски води? [Куплет 2] Право думаш, вуйко, там е дето ме нозете водят дето ме сърце влече самодиви горски дето бродят. [Припев 3] Младо либе бело Яне óчи перли снага фиданка спри навреме бягай вкъщи самодиви жадни тебе ще изпият. [Финал] Но не слуша Яне младо либе самодивски дом подири В езеро сълза отрони самодиви я изпили.
Песента е написана през 1994 г. от Дан Лъвшмидт, на 18 години, във време на лична връзка с българското езичество. Интересът идва през езика, през образите, през усещането за старите сили в пейзажа и речта.
„Яне“ е архаичната форма на обръщение към Яна — име, което фолклорът свързва с девойката в прага на женствеността. В текста тя тръгва с менците през нощта, към извора. Какво става там не се казва. Една сълза пада. Самодивите я изпиват. Дали са взели нея, или мъката ѝ, остава неясно. Това е същината на мултивселената, в крайна сметка.
Текстът използва разговорен език от 90-те, примесен с южнобългарски и македонски езикови елементи — изместени ударения, нестандартни форми, естествена речева мелодика. Гласът носи лека сръбска интонация.
Ритъмът е равноделен, 4/4, с попфолк движение и латино пулсация. Кавалът повтаря вокалния мотив, китарата и ударните поддържат леко и живо звучене. Под повърхността текстът държи напрежение — оставя тишина, в която слушателят сам довършва историята.