Хорото е в кръвта на всеки българин — народен танц, що носи спомена на вековете. В планините, из горите, по полята е звучало, откакто помним себе си. Балканът е гръбнак на земята, сурова планина, тегло и сила, израснала над златните ниви и дълбоките гори.
Самодивите танцуват под луната голи, говорят със змиите и що друго пълзи, скача и лети, пазят суровата природа. Те са духът на тази земя — дива, езическа, свободна.
Тази песен връща старите народни песни за тях към живота. Гласовете се преплитат в планински стил, звънците на стадото тихо звънят отдалеч, птиците викат от полето. Танцът расте — после тишина. Един кристален звънец - и гората затаява дъх.
Въпреки германското сценично име, авторът Дан Лъвшмид носи балкански корени — същите, от които растат самодивите.
Първият запис на Самовила с vidео-клип.
Самодивска Песен
Самовила
Текст: 2024, Дан Лъвшмидт
Самодиви вий луди-красиви, по́-гори́ зелени що бродите, под зве́зди танцувате диви, кайо вятър пътеки пле́тете. С дъх на цвеке, с чар нена́зван, под луната магия редите. Кой ви види, в миг ке остане, сърцето си с вас ще загуби. Там, дека потоци се сплитат, с кристалната во́да се къпете, и горите от песен разцъфнат, в нощта на светулки танци пле́тете. Сред сянките скрити в пазвите горски, танцувате в кръг до зори, във вашите песни ехтят гласовете, на буря, любов и звезди. На чешмата ли стигнеш в зората, и водата горчива е станала, самодиви там песни са пяли, тайни горски в съня завещали. В нощта притихват гори и поля, самодивски гласове шептят във тъма. Който ги чуе, губи душа, във мрака потъва... без следа.
В текста на песента древните вярвания проговарят. Всеки стих е следа от старото езичество — не като спомен, а като жив дъх.
Стих 5 шепне за горчивата вода в зората. Ако стигнеш чешма призори и водата е горчива, самодиви са пели там през нощта, оставили горски тайни във водата. Това не е поезия — това е вярване, старо колкото планините. Самодивите се събират при изворите, къпят се в кристалната вода, и присъствието им преобразява всичко, до което докоснат.
Танцуват диво под звездите до разсъмване — кръговете им остават в тревата, и който влезе в този кръг, не може да излезе. Не човешко хоро е това. Това са техните езически танци — омагьосващи, красиви, смъртоносни. Пътникът, попаднал в кръга им, е пленен до зори, или изчезва в гората завинаги.
А в края идва шепотът: „Който ги чуе, губи душа, във мрака потъва... без следа." Песните на самодивите са толкова красиви, че да ги чуеш значи да паднеш под омаята им — лудост, плен, изчезване в зелената сянка.
Продуцентът Дан Лъвшмид носи български корени и е израснал с балканската традиция — хорото, кукерите, езичеството, което никога не е умряло. Гласът на Самовила познава родното пеене — планинския стил, диалектите, начина, по който се пее в традицията.
Тази песен не е носталгия. Това е опит да се запази традиционното езичество живо — не като музеен експонат, а като песен, която все още може да се чуе в горите ако се вслушаш внимателно в шума на вятъра в клоните и играта на потоците по скалите.